Краят на 70-те

Вярвах в съществуването

на четирилистни детелини.

Виждах ги навсякъде –

върху шкафчето в детската градина,

на торбичката, на легълцето.

Вярвах, че хората са еднакви –

момчетата и момичета

бяха с едни и същи

мантички.

Вярвах, че разбирам

възрастните и (някога)

ще срещна

майка ми.

Вярвах, че къщата

на село е вечно наша и

винаги ще я боядисваме

в жълто.

Вярвах в дядо Мраз,

докато не получих

подарък с написан на

пишеща машина етикет –

единствено баща ми

пишеше на машина.

И най-накрая –

вярвах в безсмъртието

на черната хлебарка,

тъй както

някои после повярваха

в безсмъртието на душата.

Хлебарката е подло

и мрачно – би добавил някой –

животно, връстница на

динозаврите. Няма да я видиш

как умира –

не се дави – плува отлично,

ако я настъпиш – от нея излиза

друга хлебарка

и отлита,

ако я изгориш –

тя се спасява с един бял

парашут...

Двама влюбени:

тя - с глава на бедрото му,

той - с глава на гърба й

Ян      Ин

Любов с осем букви

В онези най-щастливи промеждутъци,

в които сме безтелесни

и отдадени един на друг,

все тъй, подобно чужденци,

повтаряме

отчетливо-натрапчиво

о-би-чам-те!

о-бич-амте!

Езикът е учуден,

изненадан -

едва докосва зъбите, небцето.

“Обичам те” - какво ли точно значи?

“Обичам-те”

не е ли плоска дума -

фризби,

хвърлено във въздуха?

є є є

на З.

Аз мога да те виждам

невероятен

и отвъден.

Подаваш ми филия хляб,

наливаш бира –

минава цяла вечност,

създадена от теб.

А най-обикновените ти

дрехи

покриват тялото,

за да не свети.

И само през

пластмасовите копчета

прозира светлина.

Младенецът На Сава

Усмихва се на нещо,

което никой друг не знае

и не помни.

Потънал целият във сън,

пътува между световете,

възседнал слънцето –

такси между планетите.
Над мене е зелено като пролет.

От къдравите облаци отпива

зелена струя слънчевата крава.

А после жълто мляко ме облива.

Аз лягам в синята трева и плача:

Дано и утре също да ме има.

За нас са тези птици над лотоса

разцъфнал, жужащата трева, небето

с неповторимите си форми...

Дори и жабата, която се оставя

Детето да я хване,

е отговор на нещо, дето

винаги сме търсили.

Южна пролет ’99

Пътувахме една кола приятели

от Хасково за Търново.

Бе Южна Пролет.

Завръщахме се окъснели,

но мислехме за два-три часа

да вземем пътя.

Пеехме си “Proud  Marry”.

Бяхме в настроение,

танцувахме върху седалките.

Решихме

да се черпим за наградите,

които бяхме взели с Владо.

Така се озовахме

в крайпътен ресторант,

напомнящ

Ресторант на Края на Вселената.

Натъпкахме се като

за последно,

всички пихме бира

с изключение на Пламен -

той шофираше.

А след почерпката ми се приспа

приятно.

И тъй като ми бе омръзнало

да бъда навигатор,

задрямах на задната седалка.

Владо стана навигатор.

След време се пробуждам -

усещам напрежение

в колата.

До мен Калин,

издигнал се до втори навигатор,

също спеше.

Оказа се, че сме се изпогубили.

Минаваше един часа

и можеше да ни се случи

нещо страшно.

Веднага се събудих.

Започнах да следя

табелите по пътя,

сякаш от това зависеше

да оцелеем.

 

Решаваме да минем през

О, Шипка.

Въртим се по спиралата

и виждаме полиция,

пожарникари.

От ляво на тревата -

обърната цистерна -

със колела към пътя.

За миг ми заприличва

на слоница,

с уши, разпуснати

надолу по баира,

която всички се опитват

да повдигнат.

Така се лутахме

до видело.

Във Търново

пристигнахме към

8 сутринта.

Загрижената майката на Калин

ни бе оставила на масата

трогателна бележка:

“Деца, вечеряйте!”